ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

            Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения - дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си ...

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, ... Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

Решили двамата, че си заслужава заради Любовта, да изкачат планината, до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            - Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             - Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             - Пусни ме - молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             - Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос:

            - Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?

Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем ...

Кремена Станилова

Откъс от новата ми книга, която предстои да излезе до края на месец август, 2019 г.

Ако статията ти е харесала, сподели я с приятели в социалните мрежи като използваш бутоните по-долу.

 
 

 

А АКО ИСКАШ ДА РАБОТИШ ВЪРХУ ЛИЧНОСТОВОТО СИ РАЗВИТИЕ,

ТО ТОЗИ ОНЛАЙН КУРС Е ЗА ТЕБ:

„ПСИХОЛОГИЧЕСКИ НАВИГАТОР”

За да поръчаш, кликни върху заглавието на курса.

Kremena Stanilova