За Вярата, доВерието и благодарността

Вода гази, жаден ходи. Народът го е казал мъдро и вократце. Едни от нас, в пустиня да бродят, пак кладенец ще изнамерят. Други от нас, макар нагазили в потока, все ще жадуват за океана. Различни сме. В умението си. Или в неумението си. Различно  да даваме. И различно да получаваме. Някой път даваме, очаквайки, че инвестираме в някого, който ще ни е подръка, ей тъй в случай на нужда. Даваме мило и драго. Изсипваме върху някого целия рог на изобилието. И от такова даване, от толкова изсипване, другият получава синини и бърза да си тръгне, щото все не успяваме да улучим, че вместо цялата сергия, той е искал едно обикновено захарно петле. Някой път пък бързаме да се разплатим още в момента, в който са ни дали. Без да се замисляме, че най-голямата неблагодарност на този свят е да бързаш да върнеш услугата, сакън длъжен да не останеш. За видовете даване много приказки е изприказвано. Че да даваш, само когато си дал първо на себе си, е вече да си изпитал щастието да споделиш с друг. Без значение дали този друг ще ползва или не нещото, което сме му дали. И разочарование от неблагодарността на другия рядко има.

Но тук, за друго ще стане дума. За това как става така, че някой път целият свят да е поднесен в краката ни, все гладни си оставаме. Все нямаме. Все някой  има повече. Обикаляме от човек на човек. Отлепяме смучката от едно място. Залепяме за друго. А все гладни и жадни ходим. Обикаляме от връзка на връзка, от приятелство на приятелство. Да намерим онази любов, която сами на себе си трябва да дадем. Или бивайки болни, празни или нещастни, обикаляме от лекар на лекар, от специалист на специалист, от гуру на гуру, от врачка на врачка, от шаман на шаман. И все неудовлетворени ходим. Обвинявайки, че другите, видиш ли, не стават. Събираме информация, съвети, книги, страсти, преживявания. И все не можем да запълним бездънната яма дълбоко в нас. А дори не се замисляме, че преди да получим, бива да дадем. За да ни се получи нещото. Да дадем. Ама не става дума за пари. Щото като чуем даване, все пари са ни в главата. То и пари някой път за себе си с кеф не даваме. Но това е друга тема.

Думата, ключ към това да пием от един поток и той да ни свърши работа на цял океан е, ДОВЕРИЕ. Ако Аз-човекът имам доверие на Теб-човека, който имаш нещо повече от мен - опит, ресурси, знания. За да го получа, ще ти дам ДОВЕРИЕ. Ще склоня глава пред теб и това, което си, ще се отпусна в ръцете ти както детето го прави в ръцете на мама, за да бъде нахранено.  Няма да бъда над теб, няма да бъда потаен, няма да съм все с едно на ум, в защита  - стегнат и недоверчив. Няма несъзнавано да плюя това, което ми даваш. И да ти се сърдя, че не ме храниш достатъчно. Защото, да се доверя, означава за кратко да преценя. И да се ДОВЕРЯ първо на усещането си и на нуждата си, и след това да се отворя пред теб, за да получа. Без отваряне, няма получаване. Нито засищане.

До-верие. Всичко стига до вярата. Първо в мен. В моята нужда. После в теб. В твоите способности - да ми задоволиш нуждата. В човешкото. В доброто. Във възможността - дори в детството ни някой не се е оказал на висотата на нашия идеал и не е успял да ни нахрани и оттам ние сме обобщили с неверие, че никой не може - че сега може някой друг да е способен да ни даде. Но не като Бог, ако като човек със своите слабости и грешки.  И после да му БЛАГОДАРЯ. Да му бъда ПРИЗНАТЕЛЕН.

 И лично, и публично.

Защото само с БЛАГОДАРНОСТТА ние затваряме кръга и излизаме от инфантилната заблуда, че можем сами. Никой не може сам. Никой не е независим.

А да признаем, че нещо дължим на някой е акт на справедливост и реципрочност. Даваме на другия БЛАГОДАРНОСТ, защото вече ни е дал – време, пари, енергия, знание, вдъхновение. И така затваряме кръга. Порастваме и ставаме възрастни. А не деца, които претендират, че всичко им се полага. И все се цупят, защото все не е това, което искат. А знаят ли наистина какво искат?

А да БЛАГОДАРИМ публично е да признаем на глас, че някой е по-силен и по-можещ от нас. И да се свържем със собствената си уязвимост.

И отново да порастнем. Защото само пораснал човек може да позволи другите да го видят както в сила, така и в слабост, както в можене, така и в неможене.

А за онези, които все дават, без да се замислят, искайте доверие. Иначе камъните почват да падат по-късно във вашата градина. Имайте доверие и в себе си. Че не е нужно нон-стоп да давате, за да бъдете обичани.

Вярата - храни, лекува, обича, запълва. Вярата в човека отсреща. И благодарността. Това е първото, което можем да дадем. И то е достатъчно.

Но е най-трудното. Но и най-засищащото.

Тогава всичко ще ни бъде ДОСТАТЪЧНО.

Кремена Станилова

 Откъс от новата ми книга, която предстои да излезе в края на месец август, 2019 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

 
 

 

АКО ИСКАШ ДА РАБОТИШ ВЪРХУ личностовото развитие,

ТО ТОЗИ ОНЛАЙН КУРС Е ЗА ТЕБ:

„психологически навигатор”

За да поръчаш, кликни върху заглавието на курса.